B(g)LOG ME

За нещата и хората, които (се) случват


има 1 коментар

Посредствеността – лекарство срещу добрите идеи

Има ли добри идеи в лоша опаковка? Категорично не.  Пояснявам:

Добрите идеи са „добри”, само ако и най-вече защото са изпълнени добре. А лошото изпълнение е способно да направи с тях това, което би направила една дебела, синя черта с мастилена писалка, теглена от горния ляв до долния десен ъгъл на страницата, тоест – да ги съсипе.

Мисля че „Енигма” на Антъни Казас Рос е отличен пример за това. Авторът е вкарал няколко страхотни, иновативни (поне за мен досега) идеи, както и няколко mindfucks, които, ако бяха подкрепени и от по-добра история, щяха да издигнат книгата много по-нагоре в личната ми класация.

2972973_b

Няма да разказвам историята, ще спомена само, че в нея има четирима герои – двама мъже и две жени, като всяка глава (а те са кратки) е разказана през очите на един от тях. А „съдбите” им се преплитат във връзка с, да кажем, любовта им към литературата. Не твърде убедително.

Зое иска да стане писател, Наоки (която защото пък да не е ужаснобезкрайнобогата и ужаснобезкрайнодепресирана) иска да стане издател на поезия, Рикардо (някак твърде удобно за историята) пише поезия, а Жоаким… си прави книжарница. И издателство. И освен това е преподавател по литература. И (уж) писател. И щеше да бъде почти идлично, ако в крайна сметка сред толкова много литература…

…не се чувствах подчертано неуважена като читател. Струва ми се, че в тази история всичко се случва, защото е необходимо на драматургията да „кликне” в предварително разграфения по страници сюжет, а не защото логиката на характерите извежда историята до където всъщност я извежда – тоест в изходна позиция. Очакван, необходим край, който прозираш още от първите 20-тина страници. А след тях има още около 260.

И така. Рикардо е наемен убиец, защото е толкова зает да пише поезията, която не пише, че няма време да се хване на нормална работа.  И се влюбва с Наоки, защото я вижда няколко пъти на улицата. Жоаким се влюбва в една негова студентка, защото (ама как иначе?) трябва да се влюби точно в тази конкретна негова студентка на име Зое. А тя пък се влюбва на мига в Наоки, защото „случайно” се срещат на плажа една вечер. И разбира се, двете се хвърлят в леглото на втората секунда. Звезди, фанфарии, имашнайнежнатакожанасвета, тисиженатанаживотами и от този сорт лиготии.

Всичко в нея се обяснява със самото себе си. И при все това, се обяснява толкова повторяемо, че накрая почти забравяш, че изначално логиката е липсвала. Разбира се, намесват се някакви стари истории, и то доста съмнително смислени от психологическа гледна точка.

Изобщо, цялата книга се свежда до простото обичам те, понеже те обичам.

Като да гледаш телевизионна игра, в която трябва да се познае дума с три букви -първа „с” и последна „н”, която означава дете от мъжки пол. It takes to be a genious,right?

¡Следват спойлери!

И при все това безплодие на оригиналност, авторът все пак има добри идеи. Че писателите са наемни убийци, защото убиват героите си. Че краищата на книгите, в които те безпричинно убиват любимите си герои, трябва да се пренаписват и тайно от самите писатели да се подменят. Но че пренаписването им означава намеса в друга вселена и се отразява в истинския живот, който трябва да вземе своите жертви наместо героите – дишащи, живеещи хора. И непременно последната страница на книгите трябва да се отстранява.

Mindfuck-овете тук са няколко и са свързани с особеното преплитане на книжната реалност и живия живот:

  • романът, който четем в момента всъщност  се пише от героинята Зое.
  • авторът говори сам за себе си в трето лице в книгата и сред десетките други имена на писатели и книги също се споменава като автор в онази реалност от книгата ( в която Зое е автор на книгата, която държим в ръце)
  • този роман няма последна страница (както препоръчва героят Жоаким) и на същинската последна страница има фалшива „Бележка от издателя”, която удостоверява, че литературна група от сюжета е виновна за липсата на последна страница на купчината хартия в ръцете ни

Не мога да отрека удоволствието от тях, както не мога да отрека и разочарованието, че се изгубиха напълно сред тези 287 страници на посредствено разказване…


8 коментара >

Благодарение на блога zenhabits, попаднах на две интервюта с Тим Ферис, които самият блогър Лео Бабута провежда с него.

За тези, които не знаят кой е Тим Ферис (а това вероятно са много хора), ще избегна пространното му представяне сега, тъй като смятам да му отделя повече време в самостоятелен пост по-нататък. Искам да отбележа само, че за мен той е изключително вдъхновение и пример за успял човек в много отношения. Wiki дава само бегла представа за нещата, с които се е занимавал.

Трите му тотални бестселъра 4-Hour Workweek, 4-Hour Body и 4-Hour Chef (излязъл наскоро), са още доста непопулярни у нас, макар и първата да беше преведена и издадена от Изток-Запад още през 2010. В момента аз самата чета Работната седмица и благодарение на нея започнах от една страна да организирам деня си, така че да бъде в пъти по-продуктивен, и от друга страна да търся много допълнителна информация по темите, които книгата разглежда.

Интервютата могат да се намерят във vimeo:

Интервю 1: Ученето

Какво да правим, когато отлагаме? Писателите са прочути с отлагането на момента, в който действително сядат и пишат. Всъщност се оказва, че повечето автори, които пишат сериозно, го правят или веднага щом станат сутрин, или преди лягане, т.е. пишат между 10 вечерта и 10 сутринта . Много възможно е това да се дължи на факта, че през това време другите хора или спят, или просто не са в интернет.

Най-добрият начин за справяне с отлагането е създаването на график. 2 страници на ден – това е всичко, което е изисква. 2, дори и за нищо не ставащи, но 2 страници. За да се съсредоточиш, да си подредиш мислите, а дори и прозорците, са нужни час-час и нещо, това е част от процеса. Не трябва времето да те притиска – 5-6 часа са достатъчни.

„Practice makes permanent, not perfect“.

Според Ферис, съществува т.нар. „ego-deplition“ или изчерпване на егото. Това е свързано с идеята, че волята и самоконтролът са ограничени и изчерпаеми ресурси, които при прекомерно използване, свършват. Когато енергията, която използваме за умствена дейност, е ниска, самоконтролът е нарушен, което се смята за състояние на изчерпване на егото. Иначе казано, колкото повече решения трябва да взимаме всекидневно, толкова повече „батерията“ ни се изчерпва, а с нея и продуктивността и креативността ни. Именно затова автоматизацията и навиците помагат – колкото по-малко енергия употребяваме за взимането на малки решения, толкова повече от нея може да бъде използвана за творческа дейност. Затова ограниченията от излишно умствено натоварване помагат за подобряването на крайния продукт.

Проблемът е, че създаването на нови навици често е неуспешно. Неговият съвет е да се започва винаги с малки неща и винаги само с по една промяна. Една от причините хората да се провалят в бизнеса, връзките и готвенето например, е че се опитват да променят множество поведенчески навици едновременно, което се оказва трудно и затова твърде бързо се отказват.

* За притежателите на iPhone изключително лесен начин за промяна на навиците и повдигане на мотивацията е апликацията Lift.

По-лесно е да се постига въздържание (било то от вредни навици, алкохол и др.) по драстичен начин – ако първо го сведем до нула, задържим го така седмица, и после постепенно отново започнем, но в някакви минимални и разумни граници. Много по-трудна е умереността, ако се опитваме да намаляваме постепенно.

Що се отнася до знанието – има различни видове такова, затова и подходите са различни. Заучаването на неща като факти и езици може да упражнява по разни методи, сред които Ферис препоръчва мнемоничните методи на Harry Lorayne. За практически действия обаче знаенето и помненето е съвсем маловажно.

Интервю 2: Целите

Успехът може да се дефинира по много начини, но да бъдеш доволен е комбинация между постиженията и тяхната оценка.

Когато си поставя цели, Ферис си дава сметка, че едва ли ще преследва и успява в повече от 60% от тях. Повечето от нас не отчитат, че човек може да бъде много успешен, дори и да се проваля в някаква част от начинанията си.

„Not all who wander are lost“ – J. R. R. Tolkien – понякога в случайните си действия може да открием точно нещата, които харесваме и от които се вълнуваме най-много. Скитането, блуждането са силно подценявани, независимо дали във физически, екзистенциален или творчески аспект – липсата на структура, на модел, на цели в живота ни понякога е именно това, което ни помага да ги намерим.

За всяко действие в живота ни има има 3 възможности – да останем на същото място, да станем по-добри или пък обратното в това, което правим. И осъзнавайки какво искаме да постигнем с всичкото това, което правим, може по-лесно да изберем с какво да се занимаваме.

Трябва да се фокусираме повече на действията, а не на резултата от тях. Той не може да бъде нито контролиран, нито предвиден.

Тези, а и много други идеи ни разкрива Тим Ферис в близо 60 минути интервю.


Вашият коментар

София 2013 – европейска столица с две лица

По официална покана на Европа през 2019 година България и Италия се готвят да излъчат своите градове, които ще станат „Европейска столица на културата 2019”. Днес, в началото на 2013-та от този момент ни делят шест години.

Нека видим какво се случи в София за последната шестилетка. Преди шест години откриха първия мол, преди два месеца – шестият и най-голям от всички досега. Отвори врати най-голямата спортна зала в България – „Арена Армеец София”. Построиха естакадата до Кулата на бул. „Драган Цанков”. Първата линия на метрото достигна до бул. „Цариградско шосе”. Пуснаха в движение и втората линия на метрото „Надежда-Лозенец”. Покрай тях се освежи и модернизира облика на ключови площади – „Народно събрание” и „България” – на бул. Витоша. Дори ремонтираха фонтана пред Народния театър.

Паралелно с това всяка пролет продължават да ремонтират и столичните улици, които зимата е трансформирала в швейцарско сирене. Същите тези столични улици, по които каруците все още са позволено и често употребявано превозно средство. Обяснението за това се крие в парадоксалния факт, че трите основни ромски квартала се намират в близост до големи булеварди, поради което забраната за преминаване на каруци по тях се оспорва от

   Image

каруца в ж.к. „Люлин”

комисията за защита от дискриминация под претекст, че основните потребители на каруци са от ромски произход. Въпреки това забрана за преминаването им през центъра и големите столични булеварди има, но санкции за регулярните нарушения никога не се налагат.

Каруците обаче съвсем не са единственият проблем по столичните улици. В момента, в който кракът на чужденеца, разглеждащ архитектурните забележителности, прекрачи отвъд централната зоната на подменените жълти

Image

скитник в централна градинка

плочки, той се сблъсква с още по-забележителната и фрапантна действителност – просяци и скитници. Засега българското законодателство от 2006г. предвижда такива лица да бъдат прибирани в приюти в района, в който пребивават, но към момента прилагането на тази разпоредба е неефективно.

Image

скитник в централна градинка

Извън центъра, където отсъства всякаква представителност, лицето на София не може да се нарече нито столично, нито културно. Първото впечатление, което остава у пътуващите по Паневропейския международен коридор №4, когато влизат в София, са остатъците от ромските гета,

Image

Image

централна софийска градинка

нелегално построените ламаринени къщи, фургони  и планини от боклуци.

До момента постройките там все още не са  изцяло отстранени, въпреки планираното премахване от районните кметове.

Макар да не може да се отрече засилената ремонтна дейност и ново строителство, както и  инфраструктурните подобрения, превръщането на София в европейска столица на културата

Image

скитник в близост до Нов български университет

също е предмет на прецизно планиране, което няма да се осъществи успешно, докато не започнат да се спазват предвидените от закона норми и санкции и да се вземат по-сериозни мерки, така че европейският лик на София да не остане затворен само в рамките на централното каре и добрите пожелания. Все пак инициативата за столица на културата е едно от най-престижните и популярни европейски културни събития, замислено с цел да допринесе за сближаването на европейските народи. Засега обаче столичната култура може да се надява най-вече на това да не остане изоставен строеж с етикет „България”.

Image

изоставен строеж в „Студентски град“


6 коментара

LG for(n)ever / за провала на една рекламна кампания

Никога не е късно да станеш за резил, трагедията е обаче, когато се случи още в началото.

Вчера следобед изказах пред приятели откритите си подозрения, че така наречената 3D прожекция на LG на Народния театър няма да бъде на ниво. Понякога, признавам си, действително подхождам с предразсъдъка, че у нас нещата не се правят като навън. Може би понякога греша. Вчера също сгреших – LG надминаха дори лошите ми очaквания.

Гледала съм клипчета на 3D mapping в YouTube още преди година и действително бяха много впечатляващи, особено ако не си чувал за нещо подобно преди. Такива рекламни кампании като тази на LG са правени по много поводи (например промотиране на филма „Туристът“), дори Samsung имат подобен експеримент (при това изключително добър). В случая предполагах, че презентацията на LG на тази технология тук ще ни разочарова най-вече с липсата на нещо наистина зрелищно, оригинални идеи, а може би донякъде и с качеството на изпълнението. Това даже минава за разбираемо, защото пазарът ни просто няма как да оправдае разходите за подобна кампания, не е като българинът по първа необходимост да се е юрнал към магазините да си купува 3D-телевизори. Дотук добре, само че съдържанието беше най-малкия проблем.

Проблемът беше, че го видяхме чак на третия опит, при това 2 часа след очакваното. И бяхме малцина останалите. Площадът пред Народния театър към 21:30 беше буквално препълнен с хора, „търсещи зрелище“, както се изрази водещият. Хора, които в жегата се умориха от чакане много след обявения за началото старт. Хора, чието недоволство растеше не въпреки, а в голяма степен поради некомпетентността на водещия, който допълнително напрягаше и без това изнервената обстановка. След продължителна музикална пауза, голямо суетене и раздаването на няколко телефона, все пак дойде време да видим що за чудо е това 3D mapping.

(Впрочем никой така и не спомена думата mapping цяла вечер, нито пък в интернет, всички говореха просто за 3D революция, 3D извън киносалоните. Mapping-ът е друго нещо, по-скоро облицовка, но както и да е.)

Лампите най-накрая изгаснаха, видяхме 2-3 минути от прожекцията:

Прескачания, разминаване на звука, после крах. Всичко спря. Народният театър заглъхна в тъмнина и тишина за сметка на тълпата, която изригна в освиркване. Да, техниката понякога наистина сдава багажа, не отричам. Какъв беше отговорът от LG за този грандиозен гаф обаче?

„От топлината на площада е, от какво да е?“

Моля? Искате да ми кажете, искате да кажете на хилядите хора на площада, че сме стояли на крак 1 час, за да видим 5-минутната ви прожекция, а вие не сте се подготвили за подобен, повече от очевидно възможен да възникне проблем? Опитайте пак.

„Всичко друго е LG, само компютърът не е LG, сигурно затова“.

Мисля, че някъде тук положението беше окончателно изпуснато. Оттук нататък вече никой не го интересуваше какво повече имат да ни кажат по въпроса и колко усилено наистина работят по отстранявато на проблема (който със сигурност не е бил този). Възмущението достигна крайната си точка и хората се разотиваха.

И всички тези хора ще занесат разочарованието си с тях и ще разкажат и на други хора. И жалко за LG, защото много се постараха с кампанията „Две е повече от едно“, която беше насочена към блогърите. В крайна сметка целта на рекламните кампании не е да опропастят нечий имидж, а снощи май точно това се получи. Извинението с техниката в случая просто не мина, защото все пак LG е компания, която се занимава именно с това да произвежда техника. И след като това е причината за прожекцията – да промотират новите си технологии, как да ги извиним за непрофесионализма? Подразбира се, че трябва да са се погрижили за техническата си изрядност, да са се запасили с резервни устройства и да са подготвени за такива изненади. Имат ли оправдание? И изобщо не искам дори и да отварям дума за озвучването…

„Отивам зад сцената да проверя какво става с компютрите“ беше поредният опит на водещия да задържи поне малкото останали на площада хора. А часът беше вече около 23:00. Отговорът дойде чак 30 минути по-късно – „май ще тръгне“. Е, да, тръгна, но вече почти нямаше на кого да го показват. На втория опит го изгледахме цялото, но половината без звук. Така че го пуснаха и още веднъж – трети път за щастие, колкото да замажат положението. Но то като веднъж вече го бяха омазали…

Личи ли си, че не е 3D?

Повече от всичко друго за хорското недоволство оказаха влияние липсата на адекватна и навременна комуникация и липсата на конкретно обяснение, които при подобен проблем са абсолютно задължителни. Като че ли ни липсва образованието какво да правим в кризисни ситуации и затова се скатаваме. Всичко, което казвам, не е просто защото искам да предизвикам неодобрение към LG или защото имам особено лошо отношение към тях, а защото те имат много какво да губят, ако не се постараят да поправят несполучливия си опит от снощи. На мен, а сигурно и на още много хора, всъщност ни е все едно. Изгубила съм 2 часа от живота си и съм постояла на крак в жегата и в блъсканицата, чудо голямо, ще го преглътна. Аз лично нищо не печеля и нищо не губя – дали съм видяла някакво 8-минутно клипче, прожектирано върху Народния театър, или не, за мен няма особено значение. Но за LG има, защото тяхното име стои зад всичко това, име, което всички хора, които си тръгнаха, ще споменават с лошо. След големите думи, които се чуха – „за първи път в България“, „за първи път в Европа и света“, след толкова подканване за присъствие и примамване със скъпи награди, хората развиват очаквания. И когато не оправдаеш големите очаквания, които си вдъхнал… балонът се пука и на негово място идват недоволството, обидите от хора, които няма да се върнат за тазвечершната прожекция. Хора, които ще отидат в магазина да си купят нов телефон или телевизор, но няма да посегнат към LG.

Когато правиш нещо, за да градиш репутация на добра марка, единственият, срещу когото заставаш, си ти самият. Никой не води война с LG – те загубиха заради собствената си неподготвеност. А веднъж лепнат ли ти етикета „провал“, после е много трудно да се изчегърта. Надявам се тази вечер изненадата да бъде по-приятна и след време за първият опит за 3D mapping у нас да се говори с добро. Интернет не прощава провалите, особено тези на големите компании. А ние ще простим ли на LG? Дано.


7 коментара

Васил Георгиев в Петното на 23 юни 2011

Снощи имах късмета ме настанят на празното място до Искра Ангелова в „Петното на Роршах„. Не че заведението беше пълно, просто прическата и дрехите понякога отварят доста врати… а както изглежда и места за сядане. За първи път я видях лице в лице на представянето на „Машини за любов“ на Момчил Николов в Студио 5 – на нейния добър вкус към литература (за който, разбира се, си проличава и от „Нощни птици“) определено може да се разчита. Та Искра ми подшушна на ухо, че тази вечер ще чуем един страхотен автор, Васил Георгиев се казва. Знам, отговорих аз, чела съм го вече. Повече от страхотен е.

Не, не е случайно това, че името Васил Георгиев се спряга все по-често (нито пък че се спряга заедно с това на Парушев, все пак двамата заедно с Богдан Русев и Стефан Иванов нерядко ги засичам заедно някъде по трасето на Шишман и в Петното). А той за себе си скромно казва, че не го бива в говоренето пред публика.  Да, същият този, който е печелил „Лигата на разказвачите“, и на градус или не, първото място си е първо място (как беше, „Бенефика е Бенефика, Байрен е Байрен“… ). Та той междувпорчем е и адвокат на всичкото отгоре. Така че и да се опитва да ви убеди, хич да не му вярвате!  Не знам защо в същия дух скромничи дори по отношение за поредната си номинация за награда „Хеликон“ тази година, не е като да беше подминат от медийното и читателско внимание. И от моето.

Та снощи, нека се върнем, чухме някои кратки неща от Здравко Станков, който май гледаше да се изниже между капките, за да остави повече място за the very best of парчетата от Васил („Писмо до Келвин Клайн“ от „Будистки плаж“ и „Три истории за провала“ от „Деград„). По-важното обаче е, че този път той прочете и нещо ново – началните глави на започнат роман (който аз лично държа да довърши!) типично в негов стил, дори бих казала в един още по-усъвършенстван негов стил. Моля се да го огрее внезапно и трайно вдъхновението, защото колкото и да ми харесва „Деград“, все пак омръзва да я препрочитам. Пък и с този роман се чувствам някак си лично поздравена, след като една от епизодичните героини се оказа адашка.

В този ред на мисли, снощи си дадох сметка колко различно звучат разказите, прочетени лично от източника, когато собствените му думи излизат от собствените му гласни струни, със собствените му интерпретации, и колко по-иначе се възприемат на хартия. Губи се една голяма част от придадения контекст. Сигурна съм, че ако сте чели Васил Георгиев (а вие най-вероятно сте го чели), ви е харесал, но просто трябва да го чуете наживо.

Е, наздраве още веднъж и мерси на всички за чудесната вечер! Дано скоро повторим.

P.S. При всички тези обстоятелства започвам да се чудя само кога най-накрая Васото ще стане официален член на Бърза литература.

P.P.S. Измъкнах снимката от профила на Васил във FB, след като той снощи специално ми обърна внимание да я погледна (пак е от Петното, но от друга вечер), надявам се да няма нищо против:)


Вашият коментар

НароЧни приказки vol. 1

Какво прави хубавата сутрин още по-хубава? Голяма доза студено бяло фрапе и покана за интересно събитие във Facebook.

Е, тази сутрин наистина бях приятно изненадана от поканата на Емил Йотовски за представянето на Том 2 на „Нарочни приказки”, най-малкото не очаквах продължение толкова скоро. Това ще се случи на 29 юни (сряда) в „Петното на Роршах” на ул. Христо Белчев 8 от 19:00ч.

 Тъкмо преди десетина дни се запознах от близо с по-голямата й сестра, за която се наложи временно да отложа писането.

Ако сте от тези, които не одобряват експеримента върху Паметника на съветската армия, то за вас вероятно и тази книга също ще влезе в графата „подигравки с културното наследство”. Но пък ако сте от тези, на които Иво Сиромахов допада, то и „Нарочни приказки” Том 1 със сигурност ще ви е по вкуса. Стилът и на двамата (а трябва да добавим и професиите им на сценаристи за телевизионни предавания) е доста сходен – циничен, безцеремонен, провокативен, шеговито-порицателен като отклик на посредственото. Йотовски играе с всеизвестните образци в литературата и народното творчество и умело (също колкото и Сиромахов) създава алтернативна художествена реалност на иначе втръсналите ни от преповтаряне банални сюжети. При това успява да го направи само в рамките на 2-3 страници за всеки разказ.

Вярно е, за незапознатия с емилйотовската художествена работа в началото книгата би могла да предизвика по-скоро възмущение от оскверняването на традицията, но в последствие това чувство бива изместено от искрено изумление от фантазията му.

Измежду първите 64 разказа може да срещнете кажи-речи всичко – две различни версии на Лафонтеновата басня „Гарванът и лисицата”, духът от бутилката в балкански вариант, народна опера, Джак Изкормвача и Джак с бобеното зърно като две същности на един и същи човек, намигване към Селинджър, Андерсен, древногръцката митология и още много, много.

Лични мои фаворити? Няколко съвета към курортистите и абитуриентите у нас, Пепеляшка-прахосмукачка, Орелът и щуката, които се сдобиват с рак, търчащият по улиците гол Архимед, който своеволно не следва хода на времето и крещи „икебана”, Елин-Пелиновият „На браздата”, където главен герой е истинска луда крава, и, разбира се, финалът на книгата – за създаването на света и непорочното зачатие на Дева Мария.

Скоро ще лекувам нетърпението с продължение.


7 коментара

Властта на хората онлайн – ключът към новия маркетинг

С невероятните темпове на дигитализация, които текат и у нас, вече за почти никого социалните мрежи и медии не са мистерия. Хората не просто гледат клипове в YouTube, не само боравят ежедневно със Skype и имат Twitter акаунти, те вече все по-често се разделят за довиждане с репликата „…ще те намеря във Facebook”. За предприемчивите, отворени към новите технологии хора да разполагаш с профил във Facebook вече е по подразбиране почти толкова, колкото и че всеки носи в джоба си мобилен телефон. Дръзналите да отговорят, че не са регистрирани в мрежата, биват удостоен с укорително-подозрителен поглед.

Проблемът идва оттам, че, както споделя самият Пламен Русев във „Властта на хората – новият маркетинг”, с възникването на социалните медии неминуемо протичат множество диалози, които обаче малцина са способни да водят наистина адектватно и успешно. Съществува своебразна пропаст между възможностите, които предоставя онлайн присъствието, и знанието как да се използват те. Затова се случват и много грешки, които могат да бъдат избегнати или на принципа на проба-грешка, или вече (за щастие), учейки се от чуждия опит.

Книгата на Пламен Русев е насочена главно към бизнеса и добрите практики, от които може да се възползва компанията, за да си създаде стабилен, положителен имидж в интернет пространството. Според мен обаче тя би могла да послужи като наръчник и за средностатистическия потребител на Facebook, Twitter, LinkedIn и т.н., защото естеството на тези мрежи, независимо от целите, е едно и също – комуникация между реални хора. Не е тайна, че младото поколение, израснало със социалните медии и мрежи, изгражда модела си на поведение в тях по-скоро интуитивно. Поради липсата на изначално зададени правила, много от нас с времето са се научили да използват тези инструменти направо с практиката, както и самият Русев. Но да говорим за лични профили е едно, а за корпоративен имидж – съвсем друго, защото там се играе всичко коз, залозите са високи и грешките струват скъпо. Така че тази книга е един страхотен наръчник за хората, които тепърва откриват преимуществата на присъствието онлайн и които нямат никакъв или поне сравнително малък опит в сферата. Едно е сигурно – диалогът в социалните мрежи има свой собствен „нЕтикет”, с когото всеки техен член, бизнесмен или не, в по-ранен или по-късен момент неминуемо започва да борави.

Ценното на „Властта на хората – новият маркетинг” не е само това, че тя помага да разберем метода, по който се случва общуването в социалните мрежи, преимуществото й е, че борави с изключително много примери, при това и с такива от българската практика. Преводна литература никога не би могла да даде толкова добри нагледни илюстрации на това колко бърз, мащабен и лавинообразно негативен ефект може да създаде една на пръв поглед малка грешка и съответно – колко силен благоприятен ефект може да има една социално ориентирана онлайн кампания.

Дали действително можем да се доверим на опита и съветите на г-н Русев? Още първата страница на книгата дава еднозначен отговор на въпроса. Самият факт, колко успява да постигне този човек още преди да е навършил пълнолетие, а и след това, е достатъчен да породи убеждението, че той има какво да ни каже и на какво да ни научи. Професионализмът си личи от разстояние и „Властта на хората – новият маркетинг” е категоричен пример за това. От личен опит ще ви кажа едно – убедих се, че Пламен Русев спазва правилата, за които сам говори в книгата си. За мен единственото, което беше необходимо и достатъчно да ме накара да прочета и да повярвам в книгата му, беше, че получих лична поименна покана по имейл да присъствам на представянето. Малък и напълно достатъчен жест.

Изводът е, че трябва да се научим на едно – комуникацията в интернет вече не борави с таргет групи и анонимни профили и единственият начин да бъдем успешни в нея, е да водим честен, открит, добронамерен и съдържателен диалог с хората като с личности.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.