Машини за любов

29 май 2011 by Nadya Petkova 3 коментара

Имам една проста задачка за вас. Но преди това –

от изключителна необходимост ви е да знаете и да запомните следната аксиома: когато реша да се подвизавам на представяния на книги, предпочитам вече да съм ги чела. Ако не са ми харесали, не виждам смисъл да си правя труда да ходя.

Уравнението „Машини за любов” може да бъде преобразувано и на езика на математиката чрез следното простото тройно правило: (почти) прочетох „Машини за любов”, за да отида на представянето й. Отидох на представянето й, защото обичам Момчил Николов.

А сега задачата: сметнете 2 и 2.

Предисторията на историята е следната:

Един съвет от приятел. Едни хартисали 15 лева. Една книга. На един дъх. „Кръглата риба”. Един щедьовър. Една награда. Само една?!

(И  забележката е една – кофти избор на корица, според мен. Много е невзрачна. Само това)

Историята на историята:

9 май, Студио 5 беше препълнено. А за Студио 5 това не е  нещо характерно. Сигурно ще да е от повода, един такъв – необикновен.  Едвам намерихме място да седнем (а бяхме само три),  след нас приидващите вече бяха правостоящи. Посрещнаха ни с вино и абсент. Абсент!!! – тази така ключова за сюжета на поредицата амброзия. Адмирации. Тънката струна в мен завибрира.

Първото представяне на Момчил Николов след „Горният етаж”. Страхотен избор на корица този път. „Машини за любов” – също толкова страхотен избор за четене. Страниците вече са не 450, а със 100 по-малко.

Тишина и благоговение. Момчил Николов даде началото с първите страници на романа. След него Искра Ангелова, Радослав (Чарли) Парушев и Миленита ни прочетоха любимите си части от книгата. (Жалко, че не прочетоха моята – 1999г. Лято – 2.)

Любимият ми цицат – „Като релса – и влак да мине през теб, нищо няма да усетиш”. Отива в категорията на бисерите. От тези,  които излизат от страниците навън, а не обратно.

По този въпрос дори Парушев направи намигване: „Едно време се събирахме да пием и после си използвахме лафовете в книгите, сега Момчил пише книги, от които стават лафове”.

И аз, някъде там, чаках на голямата опашка за автографи.

Баналната реплика. Какво можеш да кажеш на писателя, умосътворил любимата ти (до момента) българска книга? Какво повече от „Благодаря Ви, че я написахте”?

Благодаря!

А сега сериозно.

Това е последната (издадена) книга от трилогията „Кръглата риба”. От сюжетна гледна точка обаче тя е първата. За щастие след определянето на „Горният етаж” като книга трета, Момчил все пак реши да изпълни формалното „обещание” и да ни зарадва с 2 (в известен смисъл даже 3) продължения. И все пак, колкото и допирни точки да има с останалите части от трилогията, „Машини за любов” наистина може да бъде един напълно самостоятелен роман. Дори два. В книгата се развиват две успоредни сюжетни линии. Завръзката започва по различен начин, разплитането историите обаче се случва на едно и също място – Камен бряг. Местоположението Момчил, предполагам, е избрал целенасочено – през 1999г. там, казва чичо Гугъл, по това време действително се стичат стотици хора, за да гледат пълното слънчево затъмнение. Освен това към твърде конкретната историческа обстановка трябва да добавя и войната Сърбия-Югославия и Костов, за които научаваме от телевизора на единия от главните герои. Телевизор, по който, четейки, все едно слушаме новините така, както са ги говорили тогава. Абсолютно натурално.

В противовес на това пък е прекият контраст между реалността и безвремието, в което живеят двамата главни герои. Създадената силна връзка помежду им и приликите, които ги свързват, са толкова много, че сякаш са алтернативни версии на един и същи човек. На моменти бях абсолютно убедена, че в тях живее на една и съща душа, успяла да се раздели в някакви паралелни реалности в две тела едновременно. Душа, която не спира да се опитва да събере двете си половини. А докато това се случи, действителността  предлага само преходност, през която героите се стремят да преминат транзит. Животът им е по-скоро транс, безкрайно лутане в посока, от която не могат да избягат или да кривнат – посоката, към която бавно, сигурно и за ръка ги води Великата всепоглъщаща сила, наречена смърт. Смъртта като събуждаща въображението муза, като разпалване на сетивата, смъртта като смисъл на живота, като последен пристан на бягство от затвора на действителността, каквато я познават, смъртта като вечен баланс между щастието и болката. Дори ангелите – нарисувани, крилати, сънувани, живи – не могат да променят траекторията на две изгубени души.

Бих я нарекла замислена, объркана, търсеща, терзаеща, тъжна, монологична, провокираща, проникновена, еротична, дълбока, оригинална, търсеща смисъла на съществуването, тази книга е не просто история, тя е тълковен речник за вечните въпроси. Но най-вече „Машини за любов” е книга с мисия. „Да събудиш емоциите на хората, без значение каква е историята – това е най-важното за писането”. А тук историята и емоцията се допълват, те са ключът и ключалката към тънката струна, която продължава да си звъни в мен.

Според Йордан Ефтимов силата на българската проза са разказите.

Според мен „Машини за любов” е потвърждение на правилото за изкюченията.

Накратко, Момчил Николов си заслужава хваленето.  Ако още не сте го разбрали сами.

Реклама