Посредствеността – лекарство срещу добрите идеи

10 юни 2013 by Nadya Petkova 6 коментара

Има ли добри идеи в лоша опаковка? Категорично не.  Пояснявам:

Добрите идеи са „добри”, само ако и най-вече защото са изпълнени добре. А лошото изпълнение е способно да направи с тях това, което би направила една дебела, синя черта с мастилена писалка, теглена от горния ляв до долния десен ъгъл на страницата, тоест – да ги съсипе.

Мисля че „Енигма” на Антъни Казас Рос е отличен пример за това. Авторът е вкарал няколко страхотни, иновативни (поне за мен досега) идеи, както и няколко mindfucks, които, ако бяха подкрепени и от по-добра история, щяха да издигнат книгата много по-нагоре в личната ми класация.

Няма да разказвам историята, ще спомена само, че в нея има четирима герои – двама мъже и две жени, като всяка глава (а те са кратки) е разказана през очите на един от тях. А „съдбите” им се преплитат във връзка с, да кажем, любовта им към литературата. Не твърде убедително.

Зое иска да стане писател, Наоки (която защото пък да не е ужаснобезкрайнобогата и ужаснобезкрайнодепресирана) иска да стане издател на поезия, Рикардо (някак твърде удобно за историята) пише поезия, а Жоаким… си прави книжарница. И издателство. И освен това е преподавател по литература. И (уж) писател. И щеше да бъде почти идлично, ако в крайна сметка сред толкова много литература…

…не се чувствах подчертано неуважена като читател. Струва ми се, че в тази история всичко се случва, защото е необходимо на драматургията да „кликне” в предварително разграфения по страници сюжет, а не защото логиката на характерите извежда историята до където всъщност я извежда – тоест в изходна позиция. Очакван, необходим край, който прозираш още от първите 20-тина страници. А след тях има още около 260.

И така. Рикардо е наемен убиец, защото е толкова зает да пише поезията, която не пише, че няма време да се хване на нормална работа.  И се влюбва с Наоки, защото я вижда няколко пъти на улицата. Жоаким се влюбва в една негова студентка, защото (ама как иначе?) трябва да се влюби точно в тази конкретна негова студентка на име Зое. А тя пък се влюбва на мига в Наоки, защото „случайно” се срещат на плажа една вечер. И разбира се, двете се хвърлят в леглото на втората секунда. Звезди, фанфарии, имашнайнежнатакожанасвета, тисиженатанаживотами и от този сорт лиготии.

Всичко в нея се обяснява със самото себе си. И при все това, се обяснява толкова повторяемо, че накрая почти забравяш, че изначално логиката е липсвала. Разбира се, намесват се някакви стари истории, и то доста съмнително смислени от психологическа гледна точка.

Изобщо, цялата книга се свежда до простото обичам те, понеже те обичам.

Като да гледаш телевизионна игра, в която трябва да се познае дума с три букви -първа „с” и последна „н”, която означава дете от мъжки пол. It takes to be a genious,right?

¡Следват спойлери!

И при все това безплодие на оригиналност, авторът все пак има добри идеи. Че писателите са наемни убийци, защото убиват героите си. Че краищата на книгите, в които те безпричинно убиват любимите си герои, трябва да се пренаписват и тайно от самите писатели да се подменят. Но че пренаписването им означава намеса в друга вселена и се отразява в истинския живот, който трябва да вземе своите жертви наместо героите – дишащи, живеещи хора. И непременно последната страница на книгите трябва да се отстранява.

Mindfuck-овете тук са няколко и са свързани с особеното преплитане на книжната реалност и живия живот:

• романът, който четем в момента всъщност  се пише от героинята Зое.
• авторът говори сам за себе си в трето лице в книгата и сред десетките други имена на писатели и книги също се споменава като автор в онази реалност от книгата ( в която Зое е автор на книгата, която държим в ръце)
• този роман няма последна страница (както препоръчва героят Жоаким) и на същинската последна страница има фалшива „Бележка от издателя”, която удостоверява, че литературна група от сюжета е виновна за липсата на последна страница на купчината хартия в ръцете ни

Не мога да отрека удоволствието от тях, както не мога да отрека и разочарованието, че се изгубиха напълно сред тези 287 страници на посредствено разказване…