B(g)LOG ME

За нещата и хората, които (се) случват


2 Коментари

Посредствеността – лекарство срещу добрите идеи

Има ли добри идеи в лоша опаковка? Категорично не.  Пояснявам:

Добрите идеи са „добри”, само ако и най-вече защото са изпълнени добре. А лошото изпълнение е способно да направи с тях това, което би направила една дебела, синя черта с мастилена писалка, теглена от горния ляв до долния десен ъгъл на страницата, тоест – да ги съсипе.

Мисля че „Енигма” на Антъни Казас Рос е отличен пример за това. Авторът е вкарал няколко страхотни, иновативни (поне за мен досега) идеи, както и няколко mindfucks, които, ако бяха подкрепени и от по-добра история, щяха да издигнат книгата много по-нагоре в личната ми класация.

2972973_b

Няма да разказвам историята, ще спомена само, че в нея има четирима герои – двама мъже и две жени, като всяка глава (а те са кратки) е разказана през очите на един от тях. А „съдбите” им се преплитат във връзка с, да кажем, любовта им към литературата. Не твърде убедително.

Зое иска да стане писател, Наоки (която защото пък да не е ужаснобезкрайнобогата и ужаснобезкрайнодепресирана) иска да стане издател на поезия, Рикардо (някак твърде удобно за историята) пише поезия, а Жоаким… си прави книжарница. И издателство. И освен това е преподавател по литература. И (уж) писател. И щеше да бъде почти идлично, ако в крайна сметка сред толкова много литература…

…не се чувствах подчертано неуважена като читател. Струва ми се, че в тази история всичко се случва, защото е необходимо на драматургията да „кликне” в предварително разграфения по страници сюжет, а не защото логиката на характерите извежда историята до където всъщност я извежда – тоест в изходна позиция. Очакван, необходим край, който прозираш още от първите 20-тина страници. А след тях има още около 260.

И така. Рикардо е наемен убиец, защото е толкова зает да пише поезията, която не пише, че няма време да се хване на нормална работа.  И се влюбва с Наоки, защото я вижда няколко пъти на улицата. Жоаким се влюбва в една негова студентка, защото (ама как иначе?) трябва да се влюби точно в тази конкретна негова студентка на име Зое. А тя пък се влюбва на мига в Наоки, защото „случайно” се срещат на плажа една вечер. И разбира се, двете се хвърлят в леглото на втората секунда. Звезди, фанфарии, имашнайнежнатакожанасвета, тисиженатанаживотами и от този сорт лиготии.

Всичко в нея се обяснява със самото себе си. И при все това, се обяснява толкова повторяемо, че накрая почти забравяш, че изначално логиката е липсвала. Разбира се, намесват се някакви стари истории, и то доста съмнително смислени от психологическа гледна точка.

Изобщо, цялата книга се свежда до простото обичам те, понеже те обичам.

Като да гледаш телевизионна игра, в която трябва да се познае дума с три букви -първа „с” и последна „н”, която означава дете от мъжки пол. It takes to be a genious,right?

¡Следват спойлери!

И при все това безплодие на оригиналност, авторът все пак има добри идеи. Че писателите са наемни убийци, защото убиват героите си. Че краищата на книгите, в които те безпричинно убиват любимите си герои, трябва да се пренаписват и тайно от самите писатели да се подменят. Но че пренаписването им означава намеса в друга вселена и се отразява в истинския живот, който трябва да вземе своите жертви наместо героите – дишащи, живеещи хора. И непременно последната страница на книгите трябва да се отстранява.

Mindfuck-овете тук са няколко и са свързани с особеното преплитане на книжната реалност и живия живот:

  • романът, който четем в момента всъщност  се пише от героинята Зое.
  • авторът говори сам за себе си в трето лице в книгата и сред десетките други имена на писатели и книги също се споменава като автор в онази реалност от книгата ( в която Зое е автор на книгата, която държим в ръце)
  • този роман няма последна страница (както препоръчва героят Жоаким) и на същинската последна страница има фалшива „Бележка от издателя”, която удостоверява, че литературна група от сюжета е виновна за липсата на последна страница на купчината хартия в ръцете ни

Не мога да отрека удоволствието от тях, както не мога да отрека и разочарованието, че се изгубиха напълно сред тези 287 страници на посредствено разказване…

Advertisements


Вашият коментар

НароЧни приказки vol. 1

Какво прави хубавата сутрин още по-хубава? Голяма доза студено бяло фрапе и покана за интересно събитие във Facebook.

Е, тази сутрин наистина бях приятно изненадана от поканата на Емил Йотовски за представянето на Том 2 на „Нарочни приказки”, най-малкото не очаквах продължение толкова скоро. Това ще се случи на 29 юни (сряда) в „Петното на Роршах” на ул. Христо Белчев 8 от 19:00ч.

 Тъкмо преди десетина дни се запознах от близо с по-голямата й сестра, за която се наложи временно да отложа писането.

Ако сте от тези, които не одобряват експеримента върху Паметника на съветската армия, то за вас вероятно и тази книга също ще влезе в графата „подигравки с културното наследство”. Но пък ако сте от тези, на които Иво Сиромахов допада, то и „Нарочни приказки” Том 1 със сигурност ще ви е по вкуса. Стилът и на двамата (а трябва да добавим и професиите им на сценаристи за телевизионни предавания) е доста сходен – циничен, безцеремонен, провокативен, шеговито-порицателен като отклик на посредственото. Йотовски играе с всеизвестните образци в литературата и народното творчество и умело (също колкото и Сиромахов) създава алтернативна художествена реалност на иначе втръсналите ни от преповтаряне банални сюжети. При това успява да го направи само в рамките на 2-3 страници за всеки разказ.

Вярно е, за незапознатия с емилйотовската художествена работа в началото книгата би могла да предизвика по-скоро възмущение от оскверняването на традицията, но в последствие това чувство бива изместено от искрено изумление от фантазията му.

Измежду първите 64 разказа може да срещнете кажи-речи всичко – две различни версии на Лафонтеновата басня „Гарванът и лисицата”, духът от бутилката в балкански вариант, народна опера, Джак Изкормвача и Джак с бобеното зърно като две същности на един и същи човек, намигване към Селинджър, Андерсен, древногръцката митология и още много, много.

Лични мои фаворити? Няколко съвета към курортистите и абитуриентите у нас, Пепеляшка-прахосмукачка, Орелът и щуката, които се сдобиват с рак, търчащият по улиците гол Архимед, който своеволно не следва хода на времето и крещи „икебана”, Елин-Пелиновият „На браздата”, където главен герой е истинска луда крава, и, разбира се, финалът на книгата – за създаването на света и непорочното зачатие на Дева Мария.

Скоро ще лекувам нетърпението с продължение.


7 Коментари

Властта на хората онлайн – ключът към новия маркетинг

С невероятните темпове на дигитализация, които текат и у нас, вече за почти никого социалните мрежи и медии не са мистерия. Хората не просто гледат клипове в YouTube, не само боравят ежедневно със Skype и имат Twitter акаунти, те вече все по-често се разделят за довиждане с репликата „…ще те намеря във Facebook”. За предприемчивите, отворени към новите технологии хора да разполагаш с профил във Facebook вече е по подразбиране почти толкова, колкото и че всеки носи в джоба си мобилен телефон. Дръзналите да отговорят, че не са регистрирани в мрежата, биват удостоен с укорително-подозрителен поглед.

Проблемът идва оттам, че, както споделя самият Пламен Русев във „Властта на хората – новият маркетинг”, с възникването на социалните медии неминуемо протичат множество диалози, които обаче малцина са способни да водят наистина адектватно и успешно. Съществува своебразна пропаст между възможностите, които предоставя онлайн присъствието, и знанието как да се използват те. Затова се случват и много грешки, които могат да бъдат избегнати или на принципа на проба-грешка, или вече (за щастие), учейки се от чуждия опит.

Книгата на Пламен Русев е насочена главно към бизнеса и добрите практики, от които може да се възползва компанията, за да си създаде стабилен, положителен имидж в интернет пространството. Според мен обаче тя би могла да послужи като наръчник и за средностатистическия потребител на Facebook, Twitter, LinkedIn и т.н., защото естеството на тези мрежи, независимо от целите, е едно и също – комуникация между реални хора. Не е тайна, че младото поколение, израснало със социалните медии и мрежи, изгражда модела си на поведение в тях по-скоро интуитивно. Поради липсата на изначално зададени правила, много от нас с времето са се научили да използват тези инструменти направо с практиката, както и самият Русев. Но да говорим за лични профили е едно, а за корпоративен имидж – съвсем друго, защото там се играе всичко коз, залозите са високи и грешките струват скъпо. Така че тази книга е един страхотен наръчник за хората, които тепърва откриват преимуществата на присъствието онлайн и които нямат никакъв или поне сравнително малък опит в сферата. Едно е сигурно – диалогът в социалните мрежи има свой собствен „нЕтикет”, с когото всеки техен член, бизнесмен или не, в по-ранен или по-късен момент неминуемо започва да борави.

Ценното на „Властта на хората – новият маркетинг” не е само това, че тя помага да разберем метода, по който се случва общуването в социалните мрежи, преимуществото й е, че борави с изключително много примери, при това и с такива от българската практика. Преводна литература никога не би могла да даде толкова добри нагледни илюстрации на това колко бърз, мащабен и лавинообразно негативен ефект може да създаде една на пръв поглед малка грешка и съответно – колко силен благоприятен ефект може да има една социално ориентирана онлайн кампания.

Дали действително можем да се доверим на опита и съветите на г-н Русев? Още първата страница на книгата дава еднозначен отговор на въпроса. Самият факт, колко успява да постигне този човек още преди да е навършил пълнолетие, а и след това, е достатъчен да породи убеждението, че той има какво да ни каже и на какво да ни научи. Професионализмът си личи от разстояние и „Властта на хората – новият маркетинг” е категоричен пример за това. От личен опит ще ви кажа едно – убедих се, че Пламен Русев спазва правилата, за които сам говори в книгата си. За мен единственото, което беше необходимо и достатъчно да ме накара да прочета и да повярвам в книгата му, беше, че получих лична поименна покана по имейл да присъствам на представянето. Малък и напълно достатъчен жест.

Изводът е, че трябва да се научим на едно – комуникацията в интернет вече не борави с таргет групи и анонимни профили и единственият начин да бъдем успешни в нея, е да водим честен, открит, добронамерен и съдържателен диалог с хората като с личности.


3 Коментари

Машини за любов

Имам една проста задачка за вас. Но преди това –

от изключителна необходимост ви е да знаете и да запомните следната аксиома: когато реша да се подвизавам на представяния на книги, предпочитам вече да съм ги чела. Ако не са ми харесали, не виждам смисъл да си правя труда да ходя.

Уравнението „Машини за любов” може да бъде преобразувано и на езика на математиката чрез следното простото тройно правило: (почти) прочетох „Машини за любов”, за да отида на представянето й. Отидох на представянето й, защото обичам Момчил Николов.

А сега задачата: сметнете 2 и 2.

Предисторията на историята е следната:

Един съвет от приятел. Едни хартисали 15 лева. Една книга. На един дъх. „Кръглата риба”. Един щедьовър. Една награда. Само една?!

(И  забележката е една – кофти избор на корица, според мен. Много е невзрачна. Само това)

Историята на историята:

9 май, Студио 5 беше препълнено. А за Студио 5 това не е  нещо характерно. Сигурно ще да е от повода, един такъв – необикновен.  Едвам намерихме място да седнем (а бяхме само три),  след нас приидващите вече бяха правостоящи. Посрещнаха ни с вино и абсент. Абсент!!! – тази така ключова за сюжета на поредицата амброзия. Адмирации. Тънката струна в мен завибрира.

Първото представяне на Момчил Николов след „Горният етаж”. Страхотен избор на корица този път. „Машини за любов” – също толкова страхотен избор за четене. Страниците вече са не 450, а със 100 по-малко.

Тишина и благоговение. Момчил Николов даде началото с първите страници на романа. След него Искра Ангелова, Радослав (Чарли) Парушев и Миленита ни прочетоха любимите си части от книгата. (Жалко, че не прочетоха моята – 1999г. Лято – 2.)

Любимият ми цицат – „Като релса – и влак да мине през теб, нищо няма да усетиш”. Отива в категорията на бисерите. От тези,  които излизат от страниците навън, а не обратно.

По този въпрос дори Парушев направи намигване: „Едно време се събирахме да пием и после си използвахме лафовете в книгите, сега Момчил пише книги, от които стават лафове”.

И аз, някъде там, чаках на голямата опашка за автографи.

Баналната реплика. Какво можеш да кажеш на писателя, умосътворил любимата ти (до момента) българска книга? Какво повече от „Благодаря Ви, че я написахте”?

Благодаря!

А сега сериозно.

Това е последната (издадена) книга от трилогията „Кръглата риба”. От сюжетна гледна точка обаче тя е първата. За щастие след определянето на „Горният етаж” като книга трета, Момчил все пак реши да изпълни формалното „обещание” и да ни зарадва с 2 (в известен смисъл даже 3) продължения. И все пак, колкото и допирни точки да има с останалите части от трилогията, „Машини за любов” наистина може да бъде един напълно самостоятелен роман. Дори два. В книгата се развиват две успоредни сюжетни линии. Завръзката започва по различен начин, разплитането историите обаче се случва на едно и също място – Камен бряг. Местоположението Момчил, предполагам, е избрал целенасочено – през 1999г. там, казва чичо Гугъл, по това време действително се стичат стотици хора, за да гледат пълното слънчево затъмнение. Освен това към твърде конкретната историческа обстановка трябва да добавя и войната Сърбия-Югославия и Костов, за които научаваме от телевизора на единия от главните герои. Телевизор, по който, четейки, все едно слушаме новините така, както са ги говорили тогава. Абсолютно натурално.

В противовес на това пък е прекият контраст между реалността и безвремието, в което живеят двамата главни герои. Създадената силна връзка помежду им и приликите, които ги свързват, са толкова много, че сякаш са алтернативни версии на един и същи човек. На моменти бях абсолютно убедена, че в тях живее на една и съща душа, успяла да се раздели в някакви паралелни реалности в две тела едновременно. Душа, която не спира да се опитва да събере двете си половини. А докато това се случи, действителността  предлага само преходност, през която героите се стремят да преминат транзит. Животът им е по-скоро транс, безкрайно лутане в посока, от която не могат да избягат или да кривнат – посоката, към която бавно, сигурно и за ръка ги води Великата всепоглъщаща сила, наречена смърт. Смъртта като събуждаща въображението муза, като разпалване на сетивата, смъртта като смисъл на живота, като последен пристан на бягство от затвора на действителността, каквато я познават, смъртта като вечен баланс между щастието и болката. Дори ангелите – нарисувани, крилати, сънувани, живи – не могат да променят траекторията на две изгубени души.

Бих я нарекла замислена, объркана, търсеща, терзаеща, тъжна, монологична, провокираща, проникновена, еротична, дълбока, оригинална, търсеща смисъла на съществуването, тази книга е не просто история, тя е тълковен речник за вечните въпроси. Но най-вече „Машини за любов” е книга с мисия. „Да събудиш емоциите на хората, без значение каква е историята – това е най-важното за писането”. А тук историята и емоцията се допълват, те са ключът и ключалката към тънката струна, която продължава да си звъни в мен.

Според Йордан Ефтимов силата на българската проза са разказите.

Според мен „Машини за любов” е потвърждение на правилото за изкюченията.

Накратко, Момчил Николов си заслужава хваленето.  Ако още не сте го разбрали сами.