B(g)LOG ME

За нещата и хората, които (се) случват


2 Коментари

Представяне на „Сегавечно“ на Дейвид Ланю

Как да не се израдва човек, когато чуждестранни автори, които харесва, ни идват на гости?

За него доскоро не бях чувала почти нищо, освен „много е готин“ и „пише хайку“. Прочетох първите му три книги „Човекът, който пишеше хайку„, „Смеещият се буда“ и „Хайку войни“ за един ден. След една седмица дойде и прясно преведаната и издадена от Изток-Запад „Сегавечно„. Непосветена в изкуството на хайку, започнах скептично, но още по средата на първата книга Ланю ме спечели за фен.

Дейвид Ланю наистина е много готин, не се съмнявайте в това. След прекараните няколко часа на вечеря с него вече окончателно и непоколебимо съм убедена. И със сигурност не е нужно дори да го познавате, за да харесате книгите му.

Имах възможността да се срещна с него за първи път малко преди представянето му в Хеликон-България днес (петък, 17 юни от 18:30) благодарение на Христо Блажев. Проведохме един сравнително дълъг разговор за романите му, от който най-важното нещо, което научих, е, че той знае как да говори с хората. Дали защото преподава и е сред млади хора, дали защото по дух е такъв, но Ланю излъчва детска радост, едно любопитство към културата и езика.

Като най-вещ по хайку въпросите, Петър Чухов, български хайку поет, направи дълго представяне на автора и цялостното му творчество, след което самият Дейвид прочете в оригинал на английски 3 от главите на „Сегавечно“, като заедно с него четеше и българския вариант преводачката на творбите му – Светла Христова. Накрая тя и Блажев обявиха победителите от конкурса на Изток-Запад за съчиняване на кратко хайку, който течеше в последните дни по Facebook. За съжаление твърде малко от победителите присъстваха, за да получат наградите си, но поне Ланю щедро раздаде автографи, книгоразделители и усмивки на всички.

Утре предстои да се състои хайку-конференцията в Благоевград, в която Ланю и Чухов ще вземат участие. Пожелавам им приятно събеседване, творческо настроение, а пък следващата възможна среща с тях е на „София поетики“ в Националната художествена академия в неделя (19 юни) от 18:00 часа, където и двамата ще четат свои произведения.

Съвсем скоро очаквайте интервюто с него, както и ревю на четирите му книги.


Вашият коментар

Литературна седмица в София с Рана Дасгупта

Освен на мен, прави ли някому впечатление, че литературните събития напоследък се сгъстяват под налягане? Само за последните няколко дни значимите събития бяха доста.

Представяния на книги, литературни четения и дискусии се случват почти ежедневно, а понякога дори се застъпват в рамките на един ден. На професионалните читатели, критици и журналисти упорството да следят и посещават на всички подобни събития буквално им идва нанагорно. Изглежда и издатели, и писатели се надяват на това да заредят рафтовете и чантите ни предваканционно, преди да сме избягали надалеч от лапите на Заетостта към Рая за четене на книги – плажът.

През седмицата най-вече се отличиха морските Sozopol Fiction Seminars, с почетени гости Илия Троянов и Рана Дасгупта, които освен като участници в семинара, се изявиха за кратко и като лектори в Британската библиотека на Софийския университет на 1 и 2 юни. Разискваните теми бяха „Igniting the narrative engine. On the interrelatiоn between“ (Илия) и „Writing into the unknown“ (Рана).

31 май се оказа възлова дата в социо-литературния живот на столицата.  Първата алтернатива беше представянето в клуб Mascara на новата книга на Людмила Филипова– „Аномалия“ , съвместно издание на „Сиела“ и Enthusiast. Официален гост на събитието беше самият италиански принц Флавио Киджи, главен герой в нейната книга. Около тази „Аномалия“ се шумя много, гостите бяха предимно VIP.

Слава богу, 31 май предостави още една възможност за (малко по-) културно прекарване със сутрешната дискусия на Созополските семинари в American Corner  и продължението й на вечерта в Червената къща, където хората не просто се преструваха, че четат и слушат.

Тази година присъствието на Дасгупта е доста силно и далеч надхвърля участието му в семинарите. На 1 юни (сряда) в Onda Coffee Break на ул. Бачо Киро той направи официално представяне на книгата си „Tokio: Cancelled„, която хронологично е първа за него, но втора за нашия пазар. За нея най-напред говори Марин Бодаков, който изрази своята твърдо положителна оценка, шегувайки се, че тази книга за него е била като продължението на сън, тъй като я е чел в ранните часове на деня. След това думата имаха преводачката Невена Дишлиева-Кръстева  и редакторката Жени Божилова (която беше изключително впрчатлена от богатия език на книгата и препоръча на всички преводачи да използват по-често хартиени речници), както и Манол Пейков, собственик на „Жанет 45“, чието издание е книгата. Накрая самият Рана разкри малко повече подробности за това защо е избрал точно отменените полети като обединяваща рамка за разказите на своите герои, както и за своите лични преживявания.

Още една дискусия с негово участие под надслов „Небългарските български романи от последните години“ се случи и на 2 юни  (четвъртък) в Склада на ул. Бенковски 11. Масата този път беше събрала Рана Дасгупта с Митко НовковГеорги ГосподиновДимитър Камбуров и Миглена Николчина. Всъщност разговорът включваше обсъждането на книги, в които основна е темата за България и българското през призмата както на български автори в чужбина, така и на чужди автори. Подборът на заглавия беше твърде нееднороден, конфликтите се въртяха най-вече около „Апостолов“ на Сибиле Левичаров, „Улица без име“ на Капка Касабова, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на Илия Троянов, „Цинкограф“ на Владислав Тодоров, „Соло“ на Рана Дасгупта и др.

Дано литературният живот у нас се събуди окончателно и за постоянно, все пак пролетта отдавна дойде. Чакаме само белите лястовици.


Вашият коментар

Sozopol Fiction Seminars 2011 със заключителен дебат в София

Созополските семинари по творческо писане се провеждат от 2008г. насам, организирани от Фондация „Елизабет Костова„. Нейна основна дейност е да подпомага българската литература и млади автори, като им осигурява срещи и обучение с чуждестранни и вече утвърдени български писатели.

 

Тази година в семинарите (26-31 май), избрани на конкурсвен принцип взеха участие авторите Джон СтрульофИван ЛанджевМоли АнтополПетя ХайнрихЛий Каплан,Паулина ПетроваДжейн МартинЯна ПункинаМайкъл Хинкен и Райко Байчев. Последната част от семинарите беше  заключителният дебат  на тема „Бъдещето на превода: Писането, издаването и развитието на публики в дигиталната ера”, който се проведе в на 31 май в Американския център в София (пл. „Славейков“ 4А). Модератор на дискусията беше Джеръми Чембърлайн, радактор на американското списание “Fiction Writers Review”. Семинарът беше разделен в 2 части, като участници в първата бяха Фъргал Тобин, президент на Федерацията на европейските издатели, Манол Пейков, управител на изд. „Жанет 45”, Светозар Желев, директор книгоиздаване в изд. „Сиела”, и Яна Генова, директор на Фондация „Следваща страница”. Във вторият панел местата заеха Джон Фрийман, редактор на сп. “Granta”, Капка Касабова, българска писателка („Улица без име„), която понастоящем живее и твори във Великобритания, Мирослав Пенков – заършил магистратура по творческо писане в Арканзас (скоро се очаква сборникът му с разкази „На изток от запада„) и  Рана Дасгупта, англичанин по рождение, автор на романитеСолои Токио: Отменен(изд. „Жанет 45“).

В контекста на темата на семинара г-н Чембърлайн разказа по-подробно за онлайн списанието “Fiction Writers Review”, където се публикуват статии с критически оттенък. Различното при това издание е, че то не набляга на оценката „да“ или „не“, толкова колкото на търсенето в нови подходи в изграждането на текста. Анализите се насочват по-скоро към поощряването на нов тип структура, на някаква специфичност. Поради своята интерактивност, списанието приема ръкописи ежедневно, но публикува само най-добрите от тях и е престижно млади автори без издадени книги да намерят името си сред вече утвърдените.

Друг аспект на оналайн ертата пък засегнага двамата представители на издателства – Светлозар и Манол, споделиха проблемите за правата на онлайн книгите и книгоиздаването. Към момента издателствата разполагат само с права над книжните носители и в последната година тече процес по подписването на анекси за авторско право с всеки автор поотделно. Книжарниците за оналйн книги предлагат много по-изгодни финансови условия на авторите, като по този начин ги притеглят към себе си.

Естествено за всяко издателство, и в още по-голяма степен за малките, е важно промотирането на новите заглавия. Това отново се извършва предимно по интернет – по-конкретно в социалните мрежи. Фейсбук намира все по-голямо приложение, споделя Манол Пейков, който държи на това да известява феновете на издателството за актуалните четива, но, разбира се, по ненатрапчив начин.

Яна Генова пък отвори една съвсем различна страница, като разказа за проведените от нея изследвания относно превода на българска литература на чужди езици. За последната една година тя е събрала данни от най-разнообразни източници и крайният резултат са откритите 721 заглавия.

Във втората част на семинара Капка Касабова и Мирослав Пенков разказаха за пътя си от България до чужбина и за прехода към писане на английски език, който според тях в никакъв случай не бива да бъде самоцелен, а по-скоро едно естествено продължение на мисълта, повлияна от продължителното съприкосновение с чуждата среда.

Последен сподели своя опит Рана Дасгупта, английски писател от индийски произход, чиято книга „Соло“, посветена на България, миналата година впечатли родната публика с изключително правдоподобния си, имайки предвид националността на автора, стил и език и разбиране за нашата култура.

Един идеален завършек на цялото събитие беше последвалото литературно четене в Червената къща, където авторите, участници в Созополските семинари, представиха своите конкурсни творби в двуезичен вариант.

Хубаво е, че и у нас се случват такива литературни събития.

Още по темата вижте във вестник Дневник.

На присъстващите в дискусията беше раздаден списък с реномирани печатни и оналайн литературни издания:

Print Journals:

Granta;  Tin House;  The New Yorker;  Zoetrope;  Gulf Coast;  Glimmer Train;  A Public Space;  Paris Review;  Missouri Review;  American Short Fiction;  Michigan Quarterly Review;  Virginia Quarterly Review;  Subtropics;  Harper’s Magazine;  The Atlantic;  The Times Literary Supplement;  The Guardian;  The Southern Review;  Prairie Schooner;  Ploughshares;  Ecotone;  Two Lines;  Crab Orchard Review;

Online Journals:

Fiction Writers Review;  Blackbird;  HTML Giant;  The Rumpus;  Five Chapters;  Brevity;  The Millions;  Guernica;  The Collagist;  Memorious;  Diagram;  Web Conjunctions;  Fifty-Two Stories;  Necessary Fiction;  Harp and Altar;  Action Yes;  PANK;  Everyday Genius;  Wigleaf;  Storyglossia;  Junked;  SmokeLong Quarterly;  Annalemma;  Hobart;  Three Percent;


4 Коментари

Пролетен базар на книгата 2011

На 24 май в НДК Пролетният базар на книгата (24-29 май) постави началото на литературния месец (ако мога да си позволя дързостта да въведа такова понятие). Колкото и слабо да беше това начало, то поне даде някакво отражение върху литературния живот в столицата.

Изненадана съм от отсъствието на издателство Enthusiast, които обикновено не пропускат да привлекат поглед върху себе си. Разочароващо беше и участието на най-голямата фабрика за литература у нас – „Сиела“. Въпреки голямото търсене към издаваните от тях автори, те самите не бяха включени в книжната програма на панаира. Сред младите автори на хоризонта излезе Ина Герджикова с дебютната й „Плажният дневник на една кифла“ – победител в конкурса на изд. „Хермес“. Първоначалният вариант на книгата е в онлайн-формат, който в последствие Ина допълва и със съдействието на Хермес се появява и в книжен вариант. Що се отнася до старшите писатели, една приятна изненада се оказа единственият избор на „Жанет 45“ – Александър Шурбанов. Извадките, които той прочете от двутомника си с избрани творби поезия („Отражения„) и проза („Приписки„), бяха действително трогващи, с един особен поглед към иначе незабележимите житейски ситуации. С лекия си, нетипично младежки за възрастта му стил, Шурбанов грабна не само старите си почитатели, а и новите – вече и в мое лице.

Все пак фаворит от цялото пролетно изложение за мен си остават двете „кръгли маси„, организирани от „Хеликон“. Макар и посещаемостта да беше нулева, дискусиите за българската проза в похата на наградата Хеликон и за проблмите с академичната книга днес адекватно проблематизираха двете теми и спокойно можеха да дадат началото на един по-широк дебат в литературното пространство. Модератор беше Йордан Ефтимов, участващи – доц. Алберт Бенбасат,  Митко Новков,  Марин Бодаков, Гинка Панайотова, Ваньо Недков и др.

Връчването на грамотите от зимните пролетните номинации на Хеликон също се извърши по време на базара, на 28 май, събота, на територията на книжарница Хеликон. От шестимата номинирани обаче присъствие отбеляза само Васил Георгиев, който прочете част от един от разказите си в номинирания му сборник „Деград„.

Повече по темата може да прочетете в бр. 21 на в. Култура на 3 юни.


Вашият коментар

Софийски фестивал на науката

 (или как започна всичко)

Чувствайте се предупредени, че в тази статия ще има много благодарности. И много оптимизъм. На бучки.

Най-много искам да благодаря на Марин Бодаков, който радушно ми позволи да бъда част от екипа на в. Култура, и чиято е вината да отида на Софийския фестивал на науката (11-15 май). За мен това беше едно изключително важно начало, в много аспекти.

Извън публикацията във в. Култура останаха много недоизказани неща. Сред тях са сърдечните ми чувства и поздравления към всички страхотни хора, с които имах възможност да се запозная. Тези, за които искам да ви разкажа тук. Рядко се срещат толкова много положителни характеристики в толкова много хора едновременно и на едно място. И това далеч не е единственото, което ме накара да заобичам Фестивала на науката и хората в него. Фактът, че ме приеха толкова добронамерено, бяха жизнерадостни, открити, опитни в това, което правеха, но най-вече – бяха заредени с позитивизъм. Тръгвайки си последната вечер, буквално подскачах по улицата, а наум крещях „Намерих ги, намерих ги!“. Намерих ви.

Съжалявам, че не успях да говоря с всеки от вас лично, с някои поне успях в последствие. За останалите – подканвам ви, нека който има желание да ми пише, за да довърша започнатото! 🙂 Заслужавате го.

Главният виновник да започна този блог срещнах именно на фестивала. Тя беше моето вдъхновение. Да – първо, макар и от разстояние, се запознах с буйната й къдрава коса на Александрина Джасем, победителката в тазгодишния FameLab. Нямаше как да не я забележа още с откриването на фестивала. Благодаря й за стимула, а и задето ми отдели сигурно 30 минути от времето си непосредствено след състезанието без дори да ме познава. Телефонът й не спираше да звъни, а нейни близки – да й честитят успеха.

За себе си тя разказва, че в момента е пети курс – магистър първа година по генетика в СУ, преди това е учила молекулярна биология, а още по-преди това – биология в НПМГ. Най-трудното нещо за нея е да се смести в трите минути, с които разполага всеки участник в състезанието. Обича да задава въпроси и така си е избрала темата – за хората химери. Информация черпи от интернет, откъдето е разбрала и за самия конкурс, и е решена е да разнищи всички възможни страни на проблема. Участва за втора година, защото предния път не е била избрана за финалист. И определено не може да повярва, че тази година стои най-отгоре на стълбичката, тъй като според нея всички участници са достойни да заемат мястото й.

С тъга споделя, че в университета е твърде лесно да загубиш смисъла. Ако нямаш подходящите преподаватели, които да те водят, ако нямаш нито предизвикателства, нито ресурси да осъществиш плановете си, падаш духом и спираш да вярваш. За Александрина Фестивалът на науката е начин да се съживи поривът към експерименти, към любопитство.

Какво имам да кажа аз за нея? Личи си, че Александрина е обичан човек. Защото Александрина е обичащ човек. От нея лъха спокойствие, очите й блестят. И на мен много, много ми се иска по-често да срещам тези две очи 🙂

Тук е мястото да отдам чест на всички ентусиасти-доброволци, които се включиха в организацията на фестивала. Благодаря ви, че помогнахме и на мен.

Един от старшите, ако мога така да ги нарека, отговорници – Тома Щилянов, ми сподели, че те са общо 23-ма, някои ученици, други – студенти. Той самият е миналогодишен финалист на FameLab, в момента учи ветеринарна медицина в Лесотехническия университет, втора година. Няколко момичета от НПМГ са още в 11 клас – Мария Христова, Виктория Танева, Любомира Лабова, Яна Дончева. Анита Емилова пък е ученичка в частна професионална гимназия по туризъм и икономика – място, което на пръв поглед няма нищо общо науката, което обаче не я спира. За нея това съвсем не е първата доброволческа мисия, тя вече е член на две организации.

Няма как да не спомена (отново) Божидар Стефанов, Христо Колев и Анета Йовчева. И тримата са бивши участници в състезанието и настоящи презентатори.

Първите двама хванах натясно точно преди интервюто им за БиТиВи и успях да изкопча твърде малко. В момента и двамата (заедно с Анита и Тома) са част от екипа на предаването Красива наука по БНТ, всяка събота от 5. Запознали са се още в 11 клас в конкурса за млади таланти. В момента Божо е на 22, а Христо на 24. Как са започнали да се занимават с наука? Христо отдавна обича да смесва разни неща. Най-първо е привлечен от синия камък, с който баща му е пръскал дърветата. Затова смесил готварска сол с мед с идеята да получи меден сулфат и дълго чакал сместа да стане синя. Е, наложило му се да почака доста, държал я  в хладилника цяла седмица. Божо е от Плевен и е учил в най-обикновено СОУ. В 12 клас печели 4-то място на олимпиадата по информационни технологии и така си осигурява приема в ПУ. Вместо това обаче той решава, че иска да запише информатика в СУ, но го приемат химия и информатика. По стечение на обстоятелствата попада в компютърна химия и вече 6 години е в същия факултет, но вече специализира нанотехнологии. Анета е от Ямбол и идва от математическа гимназия. Тук се записва да учи компютърна химия в СУ, а в момента се занимава и с преподавателска дейност в НПМГ в София. Като втора специалност е записала педагогика, но въпреки това няма намерения да кради академична кариера. Искрено вярва, че най-важното е да обичаш себе си.

Що се отнася до тазгодишните финалисти, за тях успях да науча следното:

Стефан Касев е студент в магистърската програма по инженерен дизайн. По-интересното е, че е двукратен победител в Лигата на разказвачите. Освен това е маниак на тема снимане и рядко можете да го срещнете без фотоапарат. И определено му личи, че знае как се разказват истории.

Стефан Делийски е много интересен случай. Втори курс в ТУ е, специалност по машиностроене и уредостроене. Но по-впечатляващото е, че е бил стажант в четвъртото по големина предприятие, където е имал пряк контакт с всякакви машини. Винаги му е било необяснимо любопитно всичко, свързано с идеята за машиностроенето и неговите плодове. Занимава с Downhill и този спорт го кара да задълбочава интереса си в тази област, защото много от най-великите открития последните години се използват именно в този спорт. Хората не знаят защо едно колело струва много, а той учи, за да разбере защо това е така.  н(И по случайност сме учили в едно и също училище – аз до седми клас, а той – след това. )

Мария Атанасова, която грабна наградата на зрителите на БНТ, абонамент за сп. Обекти и трето място в конкурса, е завършила Италианския лицей в София. С нея имах възможността да седя на една маса в, „Бар наука” и заедно да правим опити да пробием картоф със сламка. Това беше първият бар, в който някой изобщо е чупил яйце в челото ми и в който съм правила статуя от картофи и сламки. За мен беше чест да пием заедно. Може би все пак е редно да вметна и името на Георги Стойчев, който ми беше съсед отляво и част от противниковия отбор,  който в послествие се оказа победител. Май-май и него можем да срещнем в Красива наука по БНТ.

Васил Карайончев (физика, СУ), Георги Максимов (невролог в университетската болница Св. Наум), Антония Хубанова (екология), Милен Богданов (гл. ас. в химическия факултет на СУ) и Христина Тасева (ветеринарна медицина, Ст. Загора), са имената са на участниците, с които успях да си кажа ако не друго, то поне едно здрасти. Очаквам скоро да ми помогнат да попълня и тяхната биография 😉

И естествено, не бих искала да пропусна Диана Попова от Министерството на образованието и науката, Деси Бошнакова, вечният ентусиаст, както и Любов Костова – основополагащата греда за случването на Фестивала на науката. Това сигурно се дължи на тайната й ,че е искала да работи като химик, макар сега да е филолог по образование. На нея дължа специална благодарност за всичко (за инициативата, за съдействието, за слънчевото й и зареждащо настроение и, да не пропусна, за това, че ни обгрижваше постоянно на „Бара” 😉 ).

Знаете ли, срещала съм много хора, които имат способността да говорят за простите неща с много и сложни думи. Но съм срещала твърде малко, които умеят да говорят за сложните неща с малко и прости думи.

Намерих ви, а сега е време и други да ви намерят.

На добър път!


3 Коментари

Машини за любов

Имам една проста задачка за вас. Но преди това –

от изключителна необходимост ви е да знаете и да запомните следната аксиома: когато реша да се подвизавам на представяния на книги, предпочитам вече да съм ги чела. Ако не са ми харесали, не виждам смисъл да си правя труда да ходя.

Уравнението „Машини за любов” може да бъде преобразувано и на езика на математиката чрез следното простото тройно правило: (почти) прочетох „Машини за любов”, за да отида на представянето й. Отидох на представянето й, защото обичам Момчил Николов.

А сега задачата: сметнете 2 и 2.

Предисторията на историята е следната:

Един съвет от приятел. Едни хартисали 15 лева. Една книга. На един дъх. „Кръглата риба”. Един щедьовър. Една награда. Само една?!

(И  забележката е една – кофти избор на корица, според мен. Много е невзрачна. Само това)

Историята на историята:

9 май, Студио 5 беше препълнено. А за Студио 5 това не е  нещо характерно. Сигурно ще да е от повода, един такъв – необикновен.  Едвам намерихме място да седнем (а бяхме само три),  след нас приидващите вече бяха правостоящи. Посрещнаха ни с вино и абсент. Абсент!!! – тази така ключова за сюжета на поредицата амброзия. Адмирации. Тънката струна в мен завибрира.

Първото представяне на Момчил Николов след „Горният етаж”. Страхотен избор на корица този път. „Машини за любов” – също толкова страхотен избор за четене. Страниците вече са не 450, а със 100 по-малко.

Тишина и благоговение. Момчил Николов даде началото с първите страници на романа. След него Искра Ангелова, Радослав (Чарли) Парушев и Миленита ни прочетоха любимите си части от книгата. (Жалко, че не прочетоха моята – 1999г. Лято – 2.)

Любимият ми цицат – „Като релса – и влак да мине през теб, нищо няма да усетиш”. Отива в категорията на бисерите. От тези,  които излизат от страниците навън, а не обратно.

По този въпрос дори Парушев направи намигване: „Едно време се събирахме да пием и после си използвахме лафовете в книгите, сега Момчил пише книги, от които стават лафове”.

И аз, някъде там, чаках на голямата опашка за автографи.

Баналната реплика. Какво можеш да кажеш на писателя, умосътворил любимата ти (до момента) българска книга? Какво повече от „Благодаря Ви, че я написахте”?

Благодаря!

А сега сериозно.

Това е последната (издадена) книга от трилогията „Кръглата риба”. От сюжетна гледна точка обаче тя е първата. За щастие след определянето на „Горният етаж” като книга трета, Момчил все пак реши да изпълни формалното „обещание” и да ни зарадва с 2 (в известен смисъл даже 3) продължения. И все пак, колкото и допирни точки да има с останалите части от трилогията, „Машини за любов” наистина може да бъде един напълно самостоятелен роман. Дори два. В книгата се развиват две успоредни сюжетни линии. Завръзката започва по различен начин, разплитането историите обаче се случва на едно и също място – Камен бряг. Местоположението Момчил, предполагам, е избрал целенасочено – през 1999г. там, казва чичо Гугъл, по това време действително се стичат стотици хора, за да гледат пълното слънчево затъмнение. Освен това към твърде конкретната историческа обстановка трябва да добавя и войната Сърбия-Югославия и Костов, за които научаваме от телевизора на единия от главните герои. Телевизор, по който, четейки, все едно слушаме новините така, както са ги говорили тогава. Абсолютно натурално.

В противовес на това пък е прекият контраст между реалността и безвремието, в което живеят двамата главни герои. Създадената силна връзка помежду им и приликите, които ги свързват, са толкова много, че сякаш са алтернативни версии на един и същи човек. На моменти бях абсолютно убедена, че в тях живее на една и съща душа, успяла да се раздели в някакви паралелни реалности в две тела едновременно. Душа, която не спира да се опитва да събере двете си половини. А докато това се случи, действителността  предлага само преходност, през която героите се стремят да преминат транзит. Животът им е по-скоро транс, безкрайно лутане в посока, от която не могат да избягат или да кривнат – посоката, към която бавно, сигурно и за ръка ги води Великата всепоглъщаща сила, наречена смърт. Смъртта като събуждаща въображението муза, като разпалване на сетивата, смъртта като смисъл на живота, като последен пристан на бягство от затвора на действителността, каквато я познават, смъртта като вечен баланс между щастието и болката. Дори ангелите – нарисувани, крилати, сънувани, живи – не могат да променят траекторията на две изгубени души.

Бих я нарекла замислена, объркана, търсеща, терзаеща, тъжна, монологична, провокираща, проникновена, еротична, дълбока, оригинална, търсеща смисъла на съществуването, тази книга е не просто история, тя е тълковен речник за вечните въпроси. Но най-вече „Машини за любов” е книга с мисия. „Да събудиш емоциите на хората, без значение каква е историята – това е най-важното за писането”. А тук историята и емоцията се допълват, те са ключът и ключалката към тънката струна, която продължава да си звъни в мен.

Според Йордан Ефтимов силата на българската проза са разказите.

Според мен „Машини за любов” е потвърждение на правилото за изкюченията.

Накратко, Момчил Николов си заслужава хваленето.  Ако още не сте го разбрали сами.


има 1 коментар

Как се роди една легенда

Сега вече с гордост смея да кажа, че знам какво е да присъстваш на правенето на история и да си даваш сметка за това, още присъствайки.

Аз и стотина истински, натуралистични, жертвоготовни патриоти я правихме тялом. Обикаляхме из дебрите Дружбенски II в търсене на Изгубената рожденничка. Наша главна опора беше Трибагреникът.

Моя милост още шестдесетина хиляди верни на каузата люде подкрепяхме духом.

А с и Филип направихме…  историята за правенето на история.

.

.

И така ние, стотината богопомазани избраници (на печелившите – честито. На останалите… и на тях), присъствахме на създаването на легенда. Легенда за Доби.

Това е легенда, достойна да стане притежание на целия свят, защото както Той даде всички по равно Дядо Коледа и Снежанка, така и ние по Негов образ и подобие сътворихме Снежанка и Салфетки. Дал Бог на всички.

Ето така се създава традиция. От този ден нататък на 9 април ще се чества нов празник. Доби дей. Ден на автентичните народни ценности.

Доби дей. Изберете българското.

.

.

Л.К. (лирическо отклонение)

Честит ми блог! 🙂 Донякъде ми е гузно, че започвам целия си проект с точно такава статия, но решението тя да бъде първа беше продиктувано от простата хронология на събитията. Прощавайте.